Заедно играехме, заедно се карахме, заедно си прощавахме.
Отраснах в града. В тих квартал. В голяма тухлена къща. С много хора - рода на баща ми. Къща с двор. Със спретнат, подреден двор. В него имаше място за всичко. За цветя, които от пролет до есен радваха нашите очи и тези на поглеждащите през оградата съседи – с аромата на зюмбюлите, с пламъка на лалетата, грейнали от двете страни на пътечката... За зеленчуци, които се притъяваха под асмите на баща ми. За смокинята, донесена чак от Любимец, от добрия приятел чичо Гошо. За пейките, които търсеха отмора. За люлката, която дядо сложи за радост на нас, децата...
Имаше място за всичко... Беше красиво..
Голямата тухлена къща приютяваше всички като топло гнездо. Имаше сговор, имаше радост, имаше спокойствие.. А спокойствието бяха те. Баба и дядо. Винаги можех да изтичам при тях. Да споделя с тях... И не само аз... С баба и дядо. Те бяха там. Винаги. Бяха като пазители. Дядо – висок, снажен българин, който с изпитателния си поглед всяваше респект. Всички го слушаха. Синовете му го уважаваха... Баба - със сини като небето очи, дълги руси плитки, 5-6 на брой, които се полюшваха като жита, когато се движеше. Спокойна и ведра, тя събираше около себе си снахите и дъщеря си, синовете си и ги учеше на разбирателство и търпение. И те се разбираха. Споделяха храната си, труда си, празниците, делниците... Заедно отиваха на работа, заедно се връщаха.. заедно се веселяха. Обичаха се. Отстъпваха си. Не се караха. Ако някой се опиташе да се сърди на другия, „пазителите” веднага се намесваха, смъмряха неразумния и работата се оправяше. Никой на никого не пречеше... Къща голяма, двор широк.. Ние, децата израстнахме заедно... Заедно играехме, заедно се карахме, заедно си прощавахме. При децата е лесно. Докато си се скарал и вече си готов да простиш...
Минаха години... Най-напред си отиде дядо. Единият „пазител” вече го нямаше... Тихо и пусто е, когато хората си отидат. Настъпва празнота, която не може да се запълни. Голяма празнота... Хората са уникални и неповторими. Няма други такива. Остава само спомена за тях. Добрият спомен... Години след него си отиде и баба, почти столетничка. Дълго тя опазваше своя неповторим трон на „пазител”. И успяваше... Сплотяваше, събираше,запазваше...
Отварям входната врата. Поглеждам притихналия двор. Няма ги „пазителите”. Пейката ги чака. Градинката спи. Радостта е стаена. Голямата тухлена къща пази спомените. Спомените за щастливите дни.
"Историята на моето детство" от Дафи Парталска
