ПЕРМАКУЛТУРА - етики и принципи за устойчив живот

Здравейте приятели,   

Запознати сме с Етиките и Принципите на Пермакултурния дизайн и Жокерите към второ ниво. Искаме да се включим в играта, като Ви представим нашия КОМПОСТЕР, който проектирахме и направихме в детския център. В него редовно напластяване като в сандвич био разградими остатъци – листа, вейки, прясно окосена зелена трева, слама, хранителни отпадъци, тор.

Здравейте,  Много се радвам на инициатива за вкусни био градинки в България. Вашият проект ме докосна лично, защото аз самата търсех  начин да съхраня и предам нататък обичта към земята,  грижата към нея и плодовете и.  Вярвам че най- подходящият начин да не губим връзката  между хората и земята е в събиране, запазване и споделяне на знанието на предходните поколения за грижата  и обичта към природата.  Успеха да запалим тази искрица в децата под формата на игра, нов модел  обучение  и

Здравейте! Ние сме ученици от 11-б клас на Гимназия „В. Левски”, гр. Исперих. Всички ние сме приятели на Земята. От три години сме заедно и се стараем да съобразяваме ежедневието си с индианската поговорка „Ние не наследяваме Земята от предците си, вземаме я назаем от нашите деца.” От часовете по физика и химия познаваме принципа на действие на батериите. От ежедневието знаем за ползата от тях. В часовете по екология осъзнахме голямата вреда, щом попаднат на сметището – там тежките метали и киселините, съдържащи се в батериите, се просмукват в почвата и водите. Тази есен в класа възникна идеята да помогнем на нашата Земя с лесно изпълнимо действие - решихме да предаваме излезлите от употреба батерии за рециклиране. Споделихме идеята си с г-жа П. Павлова /класния ни ръководител/ и решихме да събираме старите батерии в кош в класната ни стая. В инициативата се включиха и други ученици от нашето училище. До момента сме събрали 292 батерии, които предадохме в магазин на Германос. Ще продължим участието си в тази и в други подобни акции. Нашите съмишленици стават все повече.  Поздрав от приятелите на Земята в Гимназия „В. Левски”, гр. Исперих!

Тръгвам от точката на спиралата на Играта на любопитните, за да Ви разкажа за двадесетина момичета и момчета от Детски център в гр. Златарица. Ученици са  от СОУ „Св. св. Кирил и Методий” в града ни. След училище и през свободното си време посещават центъра. Заниманията в него  са разнообразни.

Отраснах в града. В тих квартал. В голяма тухлена къща. С много хора - рода на баща ми. Къща с двор. Със спретнат, подреден двор. В него имаше място за всичко. За цветя, които от пролет до есен радваха нашите очи и тези на поглеждащите през оградата съседи – с аромата на зюмбюлите, с пламъка на лалетата, грейнали от двете страни на пътечката... За зеленчуци, които се притъяваха под асмите на баща ми. За смокинята, донесена чак от Любимец, от добрия приятел чичо Гошо. За пейките, които търсеха отмора. За люлката, която дядо  сложи  за радост на нас, децата...

Имаше място за всичко... Беше красиво..

Голямата тухлена къща приютяваше всички като топло гнездо. Имаше сговор, имаше радост, имаше спокойствие.. А спокойствието бяха те. Баба и дядо. Винаги можех да изтичам при тях. Да споделя с тях... И не само аз... С баба и дядо. Те бяха там. Винаги. Бяха като пазители. Дядо – висок, снажен българин, който с изпитателния си поглед всяваше респект. Всички го слушаха. Синовете му го уважаваха... Баба -  със сини като небето очи, дълги руси плитки, 5-6 на брой, които  се полюшваха като жита, когато се движеше. Спокойна и ведра, тя събираше около себе си снахите и дъщеря си, синовете си и ги учеше на разбирателство и търпение. И те се разбираха. Споделяха храната си, труда си, празниците, делниците... Заедно отиваха на работа, заедно се връщаха.. заедно се веселяха. Обичаха се. Отстъпваха си. Не се караха. Ако някой се опиташе да се сърди на другия, „пазителите” веднага се намесваха, смъмряха неразумния и работата се оправяше. Никой на никого не пречеше... Къща голяма, двор широк.. Ние, децата израстнахме заедно... Заедно играехме, заедно се карахме, заедно си прощавахме. При децата е лесно. Докато си се скарал и вече си готов да простиш...

При мен всичко започна отдавна, когато баба ми ме гледаше на село и аз прекарвах ваканциите, тичайки сред гори, поляни и рекички и общувайки със създадените от природата красоти. Но пораснах, вече нямах дълги ваканции и започнах да се губя в големия град.

Здравейте,  ето и моята любопитна история, която ме вдъхнови и реших да я споделя с вас. Ето и историята:
За "Деня на Земята", заедно с децата посадихме това красиво дръвче.  Любопитството и желанието за труд се четеше в малките детски очи.  Вдъхнахме   живот на дръвчето и с много любов продължаваме да се грижим за него Сред красивия ни двор расте едно зелено вълшебство, погалено от нежните детски ръце. Не трябва да забравяме, че книгата на природата е най-добрата книга, но за детето от предучилищна възраст тя трябва да се разгърне и прочете с помощта на учителя. Надявам се, че ще харесате нашата история. Прилагам две снимки и клипче. С най-добри пожелания! Лили

Запознаваме се наскоро. Тя е млада и красива. Има изразителни очи и нежна усмивка.

Каза ми: „Аз съм студентка по изобразително изкуство в Пловдивския университет. Може ли да нарисувам нещо в групата? Искам да зарадвам децата!”Истинско откритие. Имахме идея да си направим дърво на групата, на което да залепим снимките на децата.”Ето кой ще го нарисува!” – казвам си аз. ”Разбира се, ще направя най-напред проектите и ще ви ги донеса да ги видите”...И тя започна.

Всеки ден идваше, слагаше своята престилка, заставаше до стената и рисуваше нашето дърво. От ден на ден то ставаше все по-голямо и по-красиво. Слагаше щрих след щрих, тон след тон.. .Цветовете се преплитаха един във друг. Грейваха! Появи се стъблото, след това клоните.” Ето тук, в основата на трите клона ще сложите и вашите снимки, нали? И тя сама определи коя от нас къде да сложи своята снимка. Идеята и ми хареса. Всеки път, докато тя рисуваше, децата от разстояние, за да не и разсипят боите, я наблюдаваха. Радваха и се. Обичаха я. Даряваха си взаимно топлина. За отмора тя сядаше при децата, играеше с нас на игрите ни. Не и се тръгваше: ”Колко е хубаво да си дете! Колко е хубаво да се върна отново в детската градина! Иска ми се пак да съм дете!”...Дойде и последният ден. Каза ми:”Дървото е готово, може ли да сложа в клоните гнездо? ”

Казвам се Магдалина, живея във Франция. Бих искала да споделя с вас усещането, когато танцуваш фолклорни танци и начинът, по който те ни свързват със самите нас, с околните и с Живота. От една страна има, разбира се, самият танц, движението. Удоволствието да почувстваш ритъма, вихъра и лекотата. Сякаш тялото ти не е тежест, нито пречка.

Казвам се Цвета Радкова, на 17 години от град Велико Търново. 

Моята история започва есента преди няколко години, когато се преместихме в нова къща. Задния двор беше изоставен и запуснат. На следващата година се заехме цялото семейство, запретнахме ръкави и започнахме да го възстановяваме. Насяхме райграс, дръвчета и цветя, облицовахме със камък. Сложихме люлка, маса и столове и стана едно много слънчево и приятно място за отдих. От както сме се нанесли, всяка година променяме по нещо. Винаги ни хрумват нови и нови идеи.

Невероятно е как можеш да превърнеш нещо напълно запустяло в местенце, в което да се събираш с приятели лятото. 

Ето и снимка, за да се види част от градината.